Йордан Камджалов: В смирението се раждат големите неща

Народът има категорична готовност и жажда за нещо смислено, истинско, за нещо мощно, а ние успяваме да го направим само отчасти, каза в интервю за БТА световноизвестният диригент Йордан Камджалов. Когато мечтая за България си я представям като достойна страна с историческа, социална и културна адекватност, допълни той.

"Истинската свобода е да можеш да реализираш потенциала си. Свободата е реализиране на собствения потенциал отвътре и отвън", каза Йордан Камджалов. По думите му, ако някой не е готов на пълна саможертва, изобщо да не се занимава с народните дела. За да се съвземе България от изпадналото положение, в което се намира в момента, единственият начин според мен е да се създаде нов голям екип, проверен, много компетентен и доказан като личности, който да бъде тотално външен на досегашната система на управление, смята той. Мисля, че библията на новото управление като морал и като посока може да бъде извлечена от "Епопея на забравените" и всичко, което Иван Вазов е написал за тези зашеметяващо всеотдайни личности, каза световноизвестният ни диригент. Съществуват ли все още хора като тях - ще има промяна, ако не - сме обречени, посочи той.

"Но аз си мисля за нещо много по-голямо. За пълно национално-културно възраждане, което може да бъде инициирано, направено и построено с всички елементи в културната верига", каза Камджалов. При това с бюджет много по-малък от този, който има в държавата, но употребен по ефективен начин с помощта на компетентни хора, допълни той.

Ето и цялото интервю:

Какво искате да дадете на хората, освен музиката?

Знаете ли, аз все повече виждам, че хората са много напред. Понякога ми се струва, че аз трябва да бягам след тях, за да ги настигна. Парадоксално е, но смятам, че обществото като колектив, колкото и да е изпаднало, е и толкова футуристично едновременно. От време навреме имам чувството, че се влача зад него. Народът има такава категорична готовност и жажда за нещо смислено, истинско, за нещо мощно, а ние успяваме да го направим само отчасти.
Положението вече е толкова критично, че не позволява да избираме по-малкото зло, трябва да се действа на живот и смърт. Тук не става въпрос да се постигне нещо малко по-добро, разликата трябва да е поне в съотношение 1:1 000 000.

Ако някой не е готов на пълна саможертва изобщо да не се занимава с народните дела.

Мисля, че библията на новото управление като морал и като посока може да бъде извлечена от "Епопея на забравените" и всичко, което Иван Вазов е написал за тези зашеметяващо всеотдайни личности. Съществуват ли все още хора като тях - ще има промяна, ако не - сме обречени.
За да се съвземе България от изпадналото положение, в което се намира в момента, единственият начин според мен е да се създаде нов голям екип, проверен, много компетентен и доказан като личности, който да бъде тотално външен на досегашната система на управление.

Как си представяте това?

Животът в родината ни трябва да бъде достоен. Не може страна с едни от най-богатите ресурси, националност от хора, надарени с един от най-големите интелект и чувствителност на планетата, красиви, наследници на многовековна велика история, да бъде на последно място в редица отношения и народът й да мизерства. Просто не е адекватно. Няма как водата да бъде суха. Това е абсолютен парадокс.
Оркестрите в България са пълна трагедия, асфалтът ни е пълна трагедия, здравеопазването ни е пълна трагедия, образованието ни не е добро, журналистиката ни е трагедия, спортът, въпреки световните ни постижения, е пълна трагедия, музиката е в същото положение, за политиката - да не говорим. В окаяно състояние сме, няма какво да се заблуждаваме. Въпреки че и по времето на Ботев и на Левски е било така - все пак тези хора са били предадени от свои. Така че нелепостта в българската история не е от онзи ден. Единствената ни утеха е, че може би такива условия са необходими, за да се раждат колосални личности като тях.

Но в момента борбата не е за по-добро бъдеще в България, а дали изобщо ще го има. Мисля, че положението е много сериозно и всички ние, които постоянно се движим тук, изобщо не си даваме сметка за това.

Хората, които могат да видят страната ни по-отстрани, моментално забелязват една шокираща ограбеност, която е психическа, физическа и морална. Страната ни е изключително богата и ограбена едновременно, разпъната между много интереси.

А дали проблемът ни не е, че се отричаме от своята автентичност?

Мислим се за европейци, а не си даваме сметка колко сме далече от Европа. В момента няма нито една култура, която да е достойна за подражание. В различни аспекти, разбира се, всеки народ притежава нещо уникално и полезно, което би могло да се използва. Но кой и как да изучи тези нюанси, да има респект към тях, да надвие егото си и да каже, че в едни отношения ще се поучи от едните, във втори - ще заимства нещо от другите, в трети - ще се вслуша в себе си, а в някои ситуации - няма да се съобразява с никого. За такъв подход е нужна супер разумност и интелект. Някой като Алеко Константинов би трябвало да е министър-председател и вярвам, че и в момента има такива хора.

Когато мечтая за България си я представям като достойна страна с историческа, социална и културна адекватност. Народ свободен от собствената си тирания.

В момента живеем в пълна симулация на свобода, няма какво да се заблуждаваме. Докато си въобразяваме, че да можеш да избираш между 15 вида майонеза в магазина е свободна воля и избор, ние не сме заслужили нещо по-добро.

Истинската свобода е да можеш да реализираш потенциала си. Тя е свързана с действия. Разбирате ли, министърът на спорта не държи ракетата на Григор Димитров или министърът на културата не е отварял устата на Борис Христов, за да пее като Бог. Свободата е реализиране на собствения потенциал отвътре и отвън.

Как според Вас да потърсим нашата лична свобода?

Бъдете безкомпромисни към себе си и компромисни към другите. И не си въобразявайте, че животът прави подаръци.

Никой да не чака майка си и баща си, обществото, учителката или президентът да му държи химикала в ръка или да му купува книги. Всеки трябва да работи всеки ден върху себе си, да се образова и да се развива. Подаръци се правят само на онези, които работят. Човек сам трябва да изплати цената за свободата си.

Ние сме влезли в ролята на странични наблюдатели и постоянно даваме оценки. Какво бил направил Спартак, как играл Григор, как управлявал Орбан. Мисля, че свободният човек е свободен, защото може да прави неща, да случва нещата. Но да живееш, наслаждавайки се на една примитивна оценъчна система е белег на човека-мижитурка. Тя даже не е измислена от него, но той седи отстрани и изпитва някаква извратена сладост от властта да оценява, при положение, че той самият е тотално неспособен.

Как да се събуди народът от този сън?

С много бой и страдание. Животът бие. Болниците са пълни с хора, гробищата са пълни с хора, масова мизерия е, щастливи хора почти няма на цялата планета. Щастието е някакъв мит, защото все пак умираме, нали?

Виждате ли, аз в момента приказвам много тежко, но неоспоримият факт е, че българският народ е велик. Не може най-добрите да нямат тротоари. И точно заради това трябва да сме реалисти, защото ние сме най-добрите и най-мизерните едновременно. На новите, които ще дойдат сега да управляват, могат да им се случат две неща - или да направят радикална промяна и да станат месии на един унищожаван народ или да влязат в историята като поредните предатели и да бъдат доживотно мразени от собствените си хора. Родината ни изобщо не е себе си. България в момента е една колективна същност, която има нужда от лечение. Човек, който предава и продава себе си всеки ден, той не може да е здрав. Българският народ нито психически, нито физически е цял. Значи страданието ни е добре дошло. Нека да страдаме. Животът така учи.

Как да се поправим?

С нов морал и нови критерии. Не е нормално болното да се обявява за здраво. Но проблемът не е, че сме болни, а че сме приели болестта за норма.
Но аз си мисля за нещо много по-голямо. За пълно национално-културно възраждане, което може да бъде инициирано, направено и построено с всички елементи в културната верига. При това с бюджет много по-малък от този, който има в държавата, но употребен по ефективен начин с помощта на компетентни хора. И ще сме свидетели на световно-видими резултати. България разполага с този ресурс от личности. Обявявам го!

Търся смел човек, който да подкрепи изграждането на една радикално-различна културна система, на която плодовете няма да бъдат пожънати след 20 години, а ще са видими до 3 месеца.

Трябват ми 10 милиона на година и ще се случат чудеса във всички области. Ако намеря един милиардер, който да застане зад тази идея, мога да осъществя функционираща макро-културна стратегия. На мен не ми е нужна нито една стотинка от тези пари. 

Какво можем да предложим на този човек в замяна?

Да знае, че е участвал в спасението на една самоунищожаваща се нация. Има много компании, чийто оборот за един ден е толкова. Това са малко пари, които могат да имат зашеметяващ резултат. Ако се появи такъв човек, той просто трябва да се довери и да гледа как България ще се промени пред очите му и то, без нужда от никаква политика. Това, което би се случило, е възможно не заради добрата концепция или заради средствата, а най-вече заради огромния вътрешен потенциал на нацията ни.

В началото на 20-ти век са ни наричали "японците" на Балканите. Малко по-късно са ни сравнявали с Швейцария. Тази идея може да ни се струва утопична, но всъщност е съвсем реално постижима, без нито една стотинка от европейските фондове.

Нямаме нужда Европа да ни дава пари, нито Русия, САЩ или който и да било друг. Ние си имаме ресурс, имаме интелект, имаме душевност, имаме си и история. Мисля, че приемането на чужди пари е развращаващо. Това внушава на хората чувство за малоценност, че са бедни и имат нужда от помощ.

В края на август се състояха 3-те юбилейни концерта за 120-годишнината от рождението на Панчо Владигеров в Търговище, Шумен и Велико Търново. С какво настроение преминаха, къде емоцията беше най-силна?

Концертите минаха много успешно. За мен да дирижирам тази музика беше изключително събитие, защото се оказва, че съм единственият българин след Владигеров, учил в същия факултет, който той е завършил в консерваторията в Берлин. И без да зная съм вървял по неговите стъпки, учил съм в неговите класни стаи. Същевременно сме израснали в един и същ край. Възхищавам се на тази космополитност и аполитичност, която той е успял да запази до края на живота си по един особено интересен начин. Бях изненадан да констатирам, че почти всички творби, които изпълнявахме, са написани в Берлин от един младеж. Това не са поръчкови профолклорни или пропролетариатски произведения в социализма, както са пишели много автори по онова време. Това е творчеството на млад човек, който даже не е роден в България, а в същото време е създал една изключително българска музика на хиляди километри от родината си. И тази музика имам честта да я изпълнявам аз, за първи път в родния си град Търговище.
Всички тези връзки - моят роден град, светът, Берлин, Владигеров - основните точки, в които съм се движил - се събраха на сцената, на която съм израснал. Някога баща ми беше заместник-директор на Драматичния театър в Търговище, където се състоя концертът. Сцена, която като дете ми се струваше огромна, а сега едва побра Русенската филхармония. След няколко десетилетия аз се завръщам на тази сцена, за пръв път като диригент и изпълнявам музиката на Панчо Владигеров. Това беше зашеметяващо, почувствах се като в тунел на времето. Там бяха моите учители и съученици, родителите ми, роднини, преподавателите по любимите ми предмети - химия, физика, математика, литература и биология. Все хора, които са формирали голяма част от светогледа и живота ми. Пак там, за първи път, всички заедно, на мой концерт се събраха и децата ми Кубрат, Рада и Зора, които живеят в Германия. Родният ми град, спомените, моите деца - това е голяма история.

Панчо Владигеров даде повече отколкото всички ние очаквахме. Освен това в Шумен - градът на експертите на Владигеров, където живеят хора, които от десетилетия казаха, че не са пропускали концерт, фестивал или конкурс на тема Владигеров и са запознати с цялото му творчество - споделиха, че досега не са чували такава интерпретация на музиката му. И разбирам защо. Тазгодишният сезон започна много рано - още в края на август в родното ми място Търговище, и ще завърши във Финландия. Ще се движа от краен юг към далечния север.

Как успявате винаги да сте толкова различен и оригинален в интерпретациите си?

Работя, уча, анализирам и интерпретирам без клишета. И се радвам, че това се усеща и се вижда. Не ме интересуват никакви традиции. Веднъж попитах моя професор в Берлин какво е традицията - ставаше въпрос за Брамс - все пак бях в Германия за изпълнение на немски симфонизъм. Той ми даде един от най-честните отговори, които съм получавал някога. Каза: "Йордан, няма традиция, това са измислици на диригентите. Никой не е телефонирал с Брамс." Просто взимаш партитурата и започваш да работиш начисто с текста. Както Мариус Куркински взима български разкази и започва от кота 0. Даже е най-добре да се започне от -4. Правиш нови основи, забравяш всичко, което си знаел досега и създаваш своя интерпретация. Или имаш автентична идея за нещо, или изобщо не се захващай.

Може би хората са свикнали да подражават?

Човек трябва да има вяра в себе си и точна идея какво прави. Когато си взривен и озарен от много силна мотивация да направиш нещо - ти просто действаш и изобщо не мислиш дали ще се харесаш на другите или не. Великите хора правят така. Каузата им е единственото, което ги интересува, единственото, в което вярват и единственото, което има смисъл за тях. Ставаш слуга на таланта си, ти не си му верен, а си принуден. Превръщаш се в роб на силата, която тече през теб. И дори и да искаш да угодиш и да напишеш нещо партийно - просто не можеш.
Да вземем за пример Димитър Ненов, Вагнер или Бетовен - каквото й да са правили тези хора, те са били автентични. Все едно Мариус Куркински да излезе на сцената и да имитира някой друг гениален актьор. Когато отвътре напира нещо екстремно, там няма избор или вътрешна борба. Съществува само желание за реализация на тази потребност. Има ли вътрешна дискусия или колебание, значи потенциалът не е достигнал критичната маса. Нормално е малко хора да се раждат с такъв талант. Може би е съдба. То и не би било добре да са много, защото никой не знае каква е цената.

Гигантите са имали и имат кошмарен живот. Това е вид страдание, което малко хора могат да си представят. За огромните постижения се живее с такава психика и в такива условия, на които нормален човек не би издържал и 20 минути.

В учебниците изучаваме животите на талантливите и в същото време наказани хора - те са писали историята, но техният живот е бил кошмарен. Така че тези, които мечтаят за слава, трябва да са наясно с този факт.

Как да защитим хората от масовата заблуда?

С колкото се може повече адекватност. Нека да говорят адекватните. Трябва да има смирение, да приемеш, че има по-голяма сила над тебе.

А пред останалите трябва ли да се смиряваме?

Не винаги. Истината е, че само огромният човек може да бъде смирен. Защото смирението може да бъде симулирано, както свободата може да бъде симулирана.
Мисля, че смирението е върхова точка на силата и в него се раждат големи неща. Всеки, който се е преклонил пред нещо, е станал голям. Да вземем за пример Вагнер, който сигурно е най-нарцистичната личност в историята на европейската култура през последните 5 века. Той тотално се е смирил пред Бетовен, пред Шопенхауер, пред Вебер. Достоевски също е съзрял своята нищожност. Мисля, че и Мариус Куркински владее смирението. Споменавам пак неговото име, защото съм научил много от него. Казвал съм му го неведнъж, но мисля, че той изобщо не знае колко е повлиял на живота ми.

А Вие как се справяте със суетата и ласкателството?

Ако човек си мисли, че 2-ри клас е края на университета би бил много горд. Но, когато разбере, че от 2-ри клас има път до 12 клас и след това, евентуално, ще започне университет, тогава съдържанието на въпроса Ви става безпредметно. Мисля, че на планетарно равнище сме обявили 1-ви клас за най-високото ниво и 2-ри за професура, а следващите са тотално невидени. Аз меря нещата в друг мащаб и с друг тип хора. Ежедневното виждане на това основно отделение ме поставя в съвсем друга ситуация. Все едно една катеричка от гората да се възгордее и да се прави на слон - би било смешно. Въпросът е, че не всички катерички знаят за съществуването на слоновете. Аз знам и за слоновете, и за жирафите, и за боговете. Когато осъзнаеш какво стои над теб, всичко е лесно. Тежко на тези, които стават професори във 2-ри клас.

Работите с много хора, които Ви се възхищават и искат да се докоснат до Вас. Това не Ви ли ограбва понякога?

Който, каквото иска да взима. Аз все още нищо не съм дал на хората и това е ужасно. Имам чувството, че ще си замина от тази земя преди да съм успял да им дам каквото мога. В началото съм. Идеята за началото е заземяваща и смиряваща.

автор Йоана Александрова, БТА