Гатанки от небето - Ивинела Самуилова

ОСЪДИТЕЛНИ ЛИ СТЕ КЪМ ДРУГИТЕ?
Този е един от най-популярните евангелски текстове. И може би в тези думи се съдържа най-трудно изпъл­нимата от всички Христови заръки: Не съдете… Ще ви разкажа по този повод една чудна (истинска) история от книгата за стареца Паисий от Света гора.

Старецът Паисий от Атон – един невероятен духо­вен човек, споделя как веднъж при него пристигнал млад човек с желание да остане като послушник. Дядо Паисий обаче го отпратил. Преценил, че младежът няма да има духовна полза от този начин на живот. „Няколко часа по-късно – разказва старецът – стоях в двора и ядях в една чиния два домата без олио, само с малко парче хляб, и си мислех за всички благодеяния, които Бог ми е направил. Дай ми е хубава къща, разположена на красиво място, на което дори бога­тите биха завиждали; всеки ден имам с какво да се храня… От тези мисли сърцето ми се изпълни със сладка тъга, задето съм толкова неблагодарен към Бога, заплаках и вече не можех да продължа да ям. Както бях в това състояние, изведнъж видях младия човек, които преди това беше идвал при мен с жела­нието да стане мой ученик, да стои на оградата. Не исках да ме види, че плача, и влязох вътре да оставя чинията и да измия лицето си и след това му отво­рих вратата да влезе. Той изглеждаше смутен и се обърна към мен с думите:
– Така, значи! Преструваш се на подвижник! Яде­ше месо и когато забеляза, че идвам, се скри, за да не видя какво ядеш. Сега вече ми е ясно какъв си в действителност!“

Думите на един свещеник, които наскоро проче­тох, може би най-добре описват горната ситуация: „Към всичко и всички подхождаме с недоверие и подозрения, а душите ни са болни от тотално, всеобемащо осъждане. Гледаме на света през своята из­кривена призма и прехвърляме върху другите собст­вените си недостатъци.“

Когато съдим, неизменно попадаме в един капан: да изказваме мнение за другите, гледайки света от собствената си камбанария. Странно, но тя винаги се оказва твърде ниска, независимо колко високо е самочувствието ни на експерти по чуждия живот. Гледката от нея е винаги частична, непълна и замъг­лена от личните ни интерпретации на живота. И както казва по-горе отецът – да съдим другите не определя кои са те, а кои сме ние.

Подобно отношение е като отрова, която цирку­лира в кръвта ни и бавно убива нашата човечност. Отровата на гордостта – тя ни заслепява, изкривява перспективата и ни заблуждава, че можем да разпозна­ваме доброто и злото и да раздаваме присъди за оста­налите. Апропо – почти винаги несправедливи, защото замъгленият от арогантно самомнение поглед трудно може да надникне в дълбините на чуждото сърце и да съзре тайните му.


ЧУДЕСА ИЛИ… ЛЮБОВ?
Спомням си, бях 15-годишна, ученичка, далеч от родния град. И вечно без пари, колкото и да са ми изпращали родителите ми. Просто парите, както знаете, имат магическото свойство да изтичат между пръстите. Веднъж обаче положението беше много зле – бях останала „без пукната стотинка“. С приятелката ми бяхме избягали от час, но какво е удоволствието да избягаш от час, ако нямаш пари поне за едно кафе в „Бурканя“ (популярно по моето време заведение във Враца)? И така, свободни, но тъжни, гладни и жадни, влачим ние крака по тротоара, без дори да разговаряме. Изведнъж в пристъп на отчаяние (или просветление?) се чувам как заявявам: „Ако сега намеря пет лева на земята, ще повярвам, че има Бог“. Поглеждам към Земята и… бум! Удрям главата си в съседното дърво.

Защото там, на два метра от мен, лежат… 5 лева. Представяте ли си? Пет лева през 1986 година? Вероятността описаното да се случи, според мен, е не по-голяма от тази човек да спечели шестица от тотото. Повярвах ли обаче аз в Бог, както се бях зарекла? Как ли пък не – за 5 лева…

Сега, тридесет години по-късно, мисля различно. Смятам, че за вярата няма цена. В смисъл – че не е въпрос на чудо. Човек намира Бога именно защото той вече съществува в сърцето му, а не защото му е доказал съществуването си чрез чудеса… Никакви чудеса не могат да накарат да повярва този, който не е отворил сърцето си за Бога. Всъщност аз обичам християнството именно заради липсата на чудеса, що се отнася до вярата. Да пуснеш на гладната Ивинела пет лева, да превърнеш водата във вино, да нахраниш множество хора с две риби… – това е веселото лице на Бога, така да се каже. Чувството за хумор, за което все Го упрекват, че Му липсва. Не харесвам представата за начумерения, вечно сериозен, неспособен да се шегува Бог. Не харесвам обаче и тази за Бог като клоун, който се опитва да ни впечатли с евтини трикове. Харесвам Го заради парадоксалния начин, по който прави на пух и прах онази псевдодуховност, жадуваща за божествени зрелища. Възхищавам Му се за това, че може да се пошегува с мен за пет лева, но няма да слезе от кръста, когато всички Го провокират да го направи, за да демонстрира божествеността Си, защото тогава могъществото Му щеше да внуши страх и да отнеме свободата ни. Но Бог е любов (1 Йоан 4:8), а в любовта страх няма (1 Йоан 4:18). Няма подчинение, а свободен избор за обич.